Гваделупа – Френският оазис на Карибите – Част 1

Посещението ни на остров Гваделупа беше и нашата финална спирка от ТРАНСАНТЛАНТИЧЕСКИЯ КРУИЗ ОТ ЕВРОПА ДО КАРИБИТЕ – вижте ТУК.

ПРЕДНА СПИРКА ОТ КРУИЗА: БАРБАДОС – Прочетете пътеписа за Барбадос ТУК.

Знаехте ли , че Франция се намира на Карибите? И както е слънчево времето, да се появи тъмен облак, да задуха силен вятър, да се излее истински порой и след това да изгрее отново слънце и всичко това за 5 минути – за това и за изкачането на активен вулкан и още други приключения ще разберете от пътеписа ни за карибския и в същото време френски остров Гваделупа.

През последната ни вечер на кораба трябваше да оставим багажа си от външната страна на вратата и хора от екипажа щяха да ги съберат през нощта и да ги свалят от кораба.

Карибите се характеризират с няколко неща, освен прекрасните плажове, като например, че там се добива голямо количество диаманти. Също така ромът е нещо, с което те са известни.

На следващия ден, 20-ти Декември, беше нашата последна закуска на кораба. Като слязохме от кораба се наложи да изчакваме да ни свалят багажа. През това време си накупихме подправки от магазинчетата на терминала. Вече имахме какво да раздаваме на  роднините си, като се върнем целия круиз. 🙂

Взехме си багажа и започна наново голямото мъчение по неговото пренасяне къде ли не.  Вече бяхме с една чанта по-малко, но не усетихме липсата й, защото имахме още един куфар + седем раниц + бебешка количка + две невръстни деца, които да пренасяме.

Тръгнахме пеша през град Pointe-a-Pitre, столицата на остров Гваделупа в търсене на автогарата, откъдето да си хванем автобуса за град Свети Франсоа, където се намираше квартирата ни. Четенето ми на френски така и не ми се отдаде – Свети Франк ли беше, Свети Франциск ли беше, та накрая се оказа, че е Свети Франсоа 🙂 И така минахме покрай пазара за плодове и зеленчуци, рибарското пристанище и накрая по някаква наистина огромна случайност намерихме въпросната „автогара“, която представляваше просто един паркинг. Липсваха всякакви табели и надписи, че това е автогара. Тъкмо беше дошъл нашия автобус и се качихме. На отиване ни таксуваха 8 евро за всички, а на връщане – 10. Оказа се, че на остров Гваделупа всеки си  таксува както му дойде.


Харесайте страничката ми във FACEBOOK, за да научавате първи за нови пътеписи и изгодни оферти!


Гваделупа е остров от групата на Малките  Антили и се води отвъдокеанска територия на Франция. Официалния език е френски, а валутата – евро. Тук важи всичко, което е валидно за Франция като държава-членка на ЕС – влизане само с лична карта, роумиг тарифи и пр. Близо половината от населението на острова са европейски французи, а останалите – негри. Навсякъде се чувствахме в безопасност. Имаше много бели хора по улиците, дори имаше такива, които спортуваха джогинг до късно вечер. Пътя ни за Свети Франсоа минаше през кампуса на някакъв колеж и това, което ни направи впечатление бе, че в двора му се разхождаха само бели студенти, европейци.

Междуградският транспорт в Гваделупа е без график и е много непредвидим. Затова масово хората се придвижват с лични си автомобили и и туристите – с коли под наем. Пътищата бяха затрупани с бели коли под наем. Ето защо ние, двама възрастни с две малки деца, се оказахме единствените белокожи в автобуса 🙂

Слязохме на спирката във Свети Франсоа, напазарихме си от близкия супермаркет, че бяхме вече много пригладнели, и тръгнахме да търсим квартирата. Пътя ни водеше покрай градските гробищата. Интересно бе, че не както в БГ само с надгробна плоча,  а хората бяха изградили направо малки постройки.

Интересен факт, засягащ супермаркетите в Гваделупа, а и всички Карибски острови е, че има супермаркети за черни и супермаркети за бели. Всеки си пазарува в неговия си супермаркет. Супермаркета, който беше най-близо до квартирата ни беше от тези за негри. Предлагаше далеч по-беден асортимент спрямо този за белокожите, който се намираше на другия край на града. Ние пазарувахме и от двата, в зависимост какво искахме да си готвим.

Накрая стигнахме до мястото наречено Raisins Clairs и Crystal Beach. Представляваше затворен комплекс от двуетажни и триетажни къщи с два басейна и много зеленина. Там живееха само бели французи и то повечето за постоянно, а имаше и други, на които там им е ваканционния имот и идваха само за празниците.

Бяхме наели през airbnb.com апартамент в една от двуетажните къщи на първа линия с гледка към морето. Квартирата беше меко казано УНИКАЛНА – с огромен хол, спалня + тераса и кухня в едно с изглед към морето. Хостът ни се беше погрижил да имаме всичко необходимо за една почивка – имаше DVD-та с филми на френски, надуваеми играчки за децата, играчки за пясък, всякакви тоалетни принадлежности и много други неща. Единственият ни проблем с хоста беше, че той не знаеше грам английски и до последно не се разбрахме как и откъде да взема ключа за квартирата. Наложи се да му звъня, за да ми каже, че го оставил под входната врата. И другото негативно нещо беше липсата на WIFI или може да е имало в квартирата, но така и не разбрахме каква е паролата, въпреки че питахме и хоста, и съседите.


–> Разгледай и резервирай с отстъпка бюджетен хотел в Гваделупа. Виж ТУК!



Общо взето целия круиз плюс нашия престой в Гваделупа изкарахме почти Интернет. На кораба се оказа, че няма безплатен дори и на публичните места. Затова платихме 25 евро за 250 мегабайта, които учудващо как се изхабиха за буквално половин час, докато си проверявах служебната поща и напиша един имейл. След това ходих на мястото с компютри на кораба, където тарифата беше по 0,19 цента/ минута. После на Гваделупа също бяхме без нет, само веднъж успяхме да хванем WiFi отпристанището и това ни беше за 8 дни престой 🙂

И така…настанихме се, хапнахме и отидохме на плажа. Тъкмо стъпихме на пясъка и взе че заваля. Плажът отпред не беше нещо кой знае какво. Даже бих казала, че беше опасен защото веднъж, както си плувахме във водата, по средата на нищото намерихме половин метър висока подводна скала, която изглеждаше точно като прът. Пясъкът също не беше нещо особено. Въпреки това имаше най-различни кокосови палми на плажа и типичен тропически пейзаж. След това отидохме още веднъж до супермаркета да напазаруваме. Разстоянието от хотела до маркета го взимахме за 10-15 минутки. Всеки ден ходихме по минимум два пъти до някой от двата маркета в града.

Тъкмо бяхме легнахме да спим и по едно време през нощта като се започна едно трещене и свистене на силен вятър, след това порой, силен порой, и след това пълна тишина. Мисля, че само две от осем вечери нямаше такава буря през нощта. На това му се казва тропически климат. През деня също много често почваше да вали от изведнъж. Направи ни впечатление, че ако на небето се появи черен или дори леко по-тъмен облак, то със сигурност на 100% ще завали. Често се случваше да вали, а като погледнеш небето –  слънчево с бели облаци. Затова дъждобраните бяха винаги с нас където и да отивахме. Изключително непредвидимо тропическо време!

На следващия ден си направихме една хубава разходка до края на плажа пред квартирата ни. По пътя си събрахме много корали, камъчета и други морски нещица, които морето беше изхвърлило. След това се попекохме малко на плажа, който обаче децата ни не харесаха поради наличието на вълни. После се прибрахме и докато мъжа ми си взимаше душ в рамките на 5 минути дойде черен облак, задуха, заваля и след това грейна слънце 😉

Разходихме се покрай пристанището, където явно беше туристическата част на град Свети Франсоа. Минахме покрай голф игрището и католическата църква и се прибрахме за да си приготвим вечеря.

Повечето време си готвихме на прекрасната кухня с изглед към океана. Много ни харесаха местните картофки с едно бяло меко сирене, което купувахме от супермаркета за черни 🙂 Саламът струваше 1, 30, а хлябът – почти 3 евро. Също така от по-големия и далечен супермаркет веднъж си бяхме взели готова за изпичане лазаня. Беше страхотна!

Следващата сутрин станахме към 6:00ч. да приготвим сандвичи  и излязохме рано, за да може в 7:30 ч. да сме пред офиса на Eurocar, откъдето да си вземем резервираната онлайн кола. По пътя ни хвана страшен продължителен порой и въпреки , че си сложихме дъждобраните, пак пристигнахме прогизнали. Цената за два дни беше 110 евро и когато дойде ред да платя с кредитната карта се оказа, че не знам ПИН кода!!! Бяхме резервирали кола по наем, за да може да разгледаме по-отдалечените места от острова, но за ужас на всички плановете ни се проваляха… Саймън побесня. Как може да не си знам ПИН кода! Човекът от агенцията се опитваше всячески да измисли начин да оставим пари кеш като депозит и да вземем колата, но шефовете му не му позволиха. Хайде обратно по пътя до апартамента. Там, Слава Богу, намерихме неразпечатан плика с ПИН кода и после сама отидох да взема колата от агенцията. Към 10:30ч. вече се бяхме качили на колата, Рено Клио, бяло на цвят, и потеглихме. Сигурно половината от колите в Гваделупа бяха бели и под наем.

Пътищата в Гваделупа са предимно еднолентови. Само магистралата е с 2 и 3 ленти. Шофьорите там се оказаха много внимателни. Може би, защото наистина голяма част от колите бяха под наем. Например, ако някой кара бавно по който и да било еднолентов път, никой няма да го изпревари, докато той самия не завие. Да не говорим за бимпкане или присветване. Ораниченията се спазват на 100%. Такво огромно спокойствие досега никъде другаде не сме срещали сред шофьорите. Определено има на какво да се научим от тях.

Минахме през магистралата към столицата Pointe-a-Pitre. След това продължихме към западното крайбрежие през дъждовната гора. Хвана ни отново голям порой. В продължение на два дни колкото пъти влизахме в дъждовната гора, толкова пъти валеше и беше току-що валяло. Там почвата е толкова напоена с вода, че като валеше, навсякъде можехме да видим малки водопадчета и рекички да се стичат по склоновете.

Крайната ни точка бе плаж Malendure, където живеят костенурките turtles. За наше огромно съжаление, тъй като този ден беше валяло и цялата вода от планината се стичаше надолу към точно този плаж, цялата морска вода беше мътна и нищо не се виждаше. Нямаше никакви лодки или каяци, които да влизат в морето. Аз все пак пробвах, влязох доста навътре в морето, но абсолютно нищо не се виждаше. Бяхме много разочаровани, защото костенурки можехме да гледаме и на Барбадос, и на Мартиника, но аз ги бях оставила за Гваделупа. За съжаление такъв ни бил късмета – да улучим точно този ден, когато вали.

На връщане спряхме да видим един от най-известните водопади на острова – . Лесно се стигаше до него, тъй като беше много близо до главния път, но не беше кой знае какво. От другия край на пътя имаше обособено място за пикник и барбекю сред джунглата.

Към 17:30ч. пристигнахме в Pointe La Chaise, което е най-източната част на остров Гваделупа. Имаше много красива панорамна гледка по залез. Пътят до там беше много приятен, защото минаваше през множество малки стаени плажчета.


Ако и ти искаш да си върнеш част от заплатената сума за хотели, полети или продукти, регистрирай се на този линк ТУК и всеки нов потребител получава бонус до 10$ в сметката.


На следващия ден, 23.12, отново ранно ставане, правене на сандвичи и тръгване в 6:30ч. Този ден бяхме планували да изкачим вулкана La Sifriere. Отново по същия път до столицата Пойнт-а-Питре и оттам се качихме на магистралата към Saint Cloud. Трябваше да стигнем до градчето ???, което е и последното селище по пътя към вулкана. Пътят беше толкова стръмен, че трябваше да караме на първа предавка, а дори веднъж не можахме да вземем завоя и колата изгасна. Намерихме паркинга, където и осравихме колата – безплатен е, но и малък и лесно се запълва. Затова гледахме до 8:30 ч. да сме там. Аз взех апарата и раницата с провизии, а Симеон – нашия син, и потеглихме. Началото на изкачването представляваше доста приятна разходка из истинска тропическа джунгла, където растителността беше толкова гъста, че скриваше небето и ставаше мрачно вътре. Звуците от джунглата бяха незабравими!

След около 40 минути излязохме от нея и почнахме да изкачаме тетен с ниска храстова растителност и доста камъни. Последният етап представлява 30 минути изкачване по супер отвесни скали и каменаци на фона на буреносен вятър. Имаше и още деца по пътя – не бяхме единствените луди 🙂  Интересно е как толкова различни мини климати може да се наблюдават при толкова сравнително нисък вулкан. Ави се справи перфектно с изкачването – даже не можехме да я настигнем. Криско обаче беше точно наобратно – не искаше въобще да ходи и трябваше баща му да го носи. Изкачването ни отне общо три часа с няколкомалки почивки.

Бяхме много смешни – тъкмо почвахме да мажем някакви майонези, филии, краставици, домати, салами се разнасяха и изведнъж ни хващаше дъжд и трябваше храна ли да прибираме, дъждобрани ли да обличаме. За цялото изкачване и слизане в рамките на около 6 часа няколко пъти ни изненадваше дъжда и се налагаше да слагаме дъждобраните. Въпреки това накрая бяхме почти изцяло прогизнали.

На самия връх беше много ветровито. Даже бих казала – опасно ветровито. Когато се качихме горе само аз отидох до самия кратер, който се намираше малко встрани от главната пътека. Беше много мъгливо, така че не видях кой знае какво, виждаше се една голяма дълбока пукнатина, но за сметка на това, навсякъде се усещаше силната миризма на сяра. Беше доста страшно и зловещо. Даже ми се стори, че чувах „бълбук – бълбук“  на лавата.

Слизането от върха ни се стори по-бързо, но не и по-леко, защото много се набиваха краката от слизането. В подножието на вулкана, точно до паркинга, имаше обособен басейн, чиято вода се затопля от вулкана. Не беше точно горещ извор, но там, от където идваше водата беше много приятно топло 🙂

Докато бяхме вътре за пореден път почна да вали. Ние се скрихме под единствените скали в басейна и останалите хора в басейна много ни завиждаха, защото това бе единственото място за скриване от дъжда.  Оказа се обаче, че дъждът не спира и затова излезнахме мокри и голи от басейна, а навън тепературата бяха между 10 и 15 градуса. Влязохме в колата, включихме климатика на макс и се преоблякохме.

На връщане се убедихме за пореден път, че в дъждовната гора винаги вали и с право  носи името „дъждовната гора“. Когато там вали, то по крайбрежието е винаги слънчево.

През следващите няколко дни аз и Симеон имахме страшно силна мускулна треска от изкачването 🙂

ПРОЧЕТЕТЕ И ВТОРАТА ЧАСТ НА ПЪТЕПИСА ЗА О-В ГВАДЕЛУПА – КЪМ ВТОРАТА ЧАСТ

Хареса ли ви статията? Моля споделете в: